Вик
Когато обръчът на облачното време
се плъзне със метална тишина,
а погледът опитва се да вземе
частица въздух в буйната трева
си вземам шепа пръст.
До нея коленича –
в ръцете ми е пясъчна вода,
която тихичко, безропотно изтича
и пак се слива с твърдата земя.
Очите натежали от въпроси
затварям, за да видя синева.
За да не чувствам как боли
от хладината прорязваща
сърцето и ума.
Извиквам с глас към Теб и виждам неусетно
отплава айсберг в облачна тъма.
Издигам поглед, виждам лъч протегнат –
донася ми усмивка на дъга.
© Мария All rights reserved.
