Вик за безпомощност
Преви глава дъждът. И не заплака,
потъна Юни в юлска жега без следа.
Дървета и поляни остаряха,
една ръка помаха... после спря.
По калните пътеки на небето
дъга от огън се разля, като усмивка.
Видял с очите си - безпомощни - човека,
от тази прелест се почувствал много ниско.
Почувствал, че животът си отива
във безкрайните минути тишина.
А вятърът боли като причина,
удавила последната сълза.
...
Звезда.
Във нашивките на летния костюм,
посребрена с млечен път и недоспиване,
наградена с вечност за заслуги пред смъртта...
- Няма място за песимизъм - казал оптимистът
и отчаян се хвърлил от моста.
© Заличен All rights reserved.
