Вила
Стоя със съзнание, проточено в безмълвие,
мисля за теб - вдишвам вечерта,
денят, прекаран в природа и лутане,
изтече от мен като бърза река.
Борова гора, в която те целунах,
отидохме във Вилата, погалих те със бриз,
блясъкът в звездите - изворът в очите ти,
целият небосвод превърна се във низ.
Изворът се рееше, птиците летяха,
хамбарът бе препълнен с житни класове.
Ливади зеленееха, макове цъфтяха,
тишината бе пресята от наште гласове.
Сега сме като призрак, обхождащ долината,
сърцето ми е жито, а твоето е сърп.
Дали горещо вино, парещо в душата?
През тласък от съзнанието излезе ми дъхът.
© Димитър Димчев All rights reserved.
