Винаги мен ще намираш
Тиха, смирена жена,
имаш сърце от неволи.
Бавно те дърпа света,
в своите съхнещи двори.
Искаш да бъдеш звезда.
Знаеш, нощта е измама.
Траеш и няма сълза –
ваеш от думите пламък.
Нежност даряваш на тях.
Те те целуват и имат.
Хубост, магия и грях –
лееш в студените зими.
Аз съм солена сълза.
Паднах до твоето тяло.
Хладно постила нощта
рязано с злъч одеяло.
Ти ли флиртуваш с очи?
Всичко попиваш до нула.
Нещо към мен се роди –
трепет, заключен във кула.
Бродих стотици земи –
ти ме нарече пройдоха.
Гоних ранени съдби –
теб не видях, синеока.
Може денят да е пещ.
Ние сме слепи и пеем.
Хванали смисъл и свещ,
с думи и действия греем.
Аз ще остана до звук –
ти се отдай на всемира.
Търсиш ли нашето тук,
винаги мен ще намираш.
© Димитър Драганов All rights reserved.
