Високо
На Бистра Малинова
Смалявам се пред толкова високо.
Смалява ме страхът ми да не гъкна
и с глъчка висотата да съборя.
Поезия стърчи! – висока църква.
Но в църквите по-често има врява.
Поезията само е различна.
Високите камбани ме спасяват,
защото на лалета ми приличат.
А струните създават свои пръсти,
които да ги дърпат и разнежват.
И няма нужда нотите да търся –
какви ти ноти в тази бяла бездна!
Там глъхне победена суетата
и всяко самовлюбване е чуждо.
И чувствам, че несетно съм попаднал
в страната на изгряващото утро.
Лъчите на поезията раждат
дълбокото на новото ми слънце.
И няма нужда, няма смисъл даже
да търся хоризонт, за да потъна.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
