Високо над заспалата гора
Да клекнеш пред лицето на смъртта
не значи ли, раздяла с Караджата?
Макар че той в полето на честта.
И мъртъв се сражава на земята!
Застава прав пред вражите дула.
И дава тон за песен в тишината,
с която, над смълчаните била,
умира и се ражда синевата!...
От слънцето под свода на Батак
до Бузлуджа и изгрева край Драва,
аз виждам да плющи един байрак!
И българския дух да оцелява!
Във битките – за хляб и свобода,
край църкви и порутени дъбрави,
комити са проклинали смъртта,
запретнали до лактите ръкави.
Кънтели са – юнашки гласове!
И вила е вълчица към луната,
там, дето днеска падат снегове.
И още се сражава синевата!...
Високо – над заспалата гора,
с коси от слънце, здравец и пшеница.
Щастлива – като майчина сълза!
И горда като българска светица!
© Георги Ревов All rights reserved.
