Внезапно небе...
Пречупени дървета с мъртва плът,
треви изпити от студа до сиво.
Забивала е зъбите до смърт
довчерашната побесняла зима.
Въздиша заплодената земя.
След само нощ –
природата набъбва,
засукала от първата кърма.
Животът, Боже,
пак животът тръгва!
Короните напъпват с часове.
А боровете рошаво настръхват.
Потрепват ситно с клоните-ръце
и сочат към върха с безбройни пръсти.
А аз вървя, понесла само теб.
От мисълта за теб съм упоена.
Поглеждам към внезапното небе -
с надиплена невестина премена...
© Людмила Билярска All rights reserved.
