1

Насред черно пусто поле

войник лежеше ранен,

с туптящо в мъка сърце –

ще види ли утрешния ден.

До него камък огромен,

студен и окървавен,

като гранит гробовен,

от времето несъстарен.

И написа с думи прости

„Обичам те... помни ме...

тук оставям ледни кости...”

И споменът не ще загине.

Сред пръстта черна

той ще заспи

с болката неизмерна –

луната над него ще бди.

                   2

 През прозореца замъглен

тя гледаше в мъглата

реката и моста овъглен –

в клетка беше й душата.

Картечен грак долавя,

поглед рее надалеч,

времето сякаш се забавя

и сече със остър меч.

Тя го чака и се моли...

нощта настъпва – мрак,

звездите шарят в клони голи.

Дали ще го види пак?

Луната бледа, тиха,

на нощта царица властна,

ветрове надеждите убиха –

пеят песента си опасна.

                 3

На пустото бойно поле

издъхваше той

под черното злобно небе,

паднал в кървав бой.

Хвърлената в пръстта пушка,

до нея гилза куха

в бурната тъмна вихрушка

тънат във земята суха.

И бурени, тръни, треви –

като шум от бесни вълни,

море от ужас душата зави –

песента на оръдията звъни.

Далеч, далеч войната си отива,

със скръб и мрак всичко залива.

                   4

В притихнала къща

тя запали малка свещ,

чака, но той не се връща –

гледаше в пламъка горещ.

Огненият танц красив

светеше по тъмните стъкла,

кротък, тих, някак щастлив

като звезда в мъгла.

Нощта напредва час по час.

Песента на оръдията глуха

сковава душата й в мраз –

дори дърветата я чуха.

Дъжд ситен заваля,

върху покрива на къщата

трополене мисълта овладя –

все така същата.

                   5

Двамата погледнаха луната,

сълзи капят от любов,

единствена светлина в душата –

чист сърдечен зов.

Тя искаше да бъде ден,

затвори очи, останала без мощ,

да е при него – той спи ранен...

тихичко му пожела лека нощ.