Впряг
а тълпата се люшва, залита безгрижно щастлива и сита.
И какво ни остава, освен с тия мулета крантави
да разблъсваме яростно стръвни сърца и искрящи копита.
Този впряг ни омръзна. Опъваме трескаво шиите
и блестят наште гриви изящни над мръсната улична киша.
Няма нужда след нас като вълци самотни да виете
или още по-точно след нас като слепи деца да въздишате.
Ей сега ще разцепим на две хоризонта следесенен
и ще хлътнем в обора на замък разкошен или селска хижа.
Ще висят в някой ъгъл седлата ни като обесени,
докато ги сменят за ракия и няколко долара мижави.
Ще одрасква ухото ни всяко далечно “Обичам те”,
а пък ти, в златни поводи, трепетно горда глава ще подвиваш.
Но когато връз теб се стовари пороят от бичове,
де ще скриеш душата си волна довчера и тъй милостива?
Затова тръгвай с мен да обърнем хастара на тъмното,
накъдето очите ни видят, дори и в кушия последна.
Сутринта всички чорлави вестници тук ще са гръмнали,
че най-бързата двойка я няма… и няма какво да се гледа.
После циркът ще свие платната. Ще трепкат със месеци
разлепените нощем по гари и кръчми небрежно афиши.
И градът цяла вечност ще бди и ще чака унесено
сякаш, нашия валс под прожектора други нозе да изпишат.
Ще пропадат изгнили звезди и несбъднати празници
и ще пълнят с досада годините празни сърца и олуци.
Свободата си някак безшумно и леко намразили
ще сънуваме впряг… ще се спъваме в мислите, куците.
И в безпътна неделя ще гътнем по пладне коремите,
ще сметем бавно Млечния път със опашки и рехави гриви,
но със грация, дето почти неподвластна на времето,
и пред просяци сваля света във краката… и ги убива.
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
Наслада си !!
