Все на път
Навън е тъмна вечер – ухаеща на лято и липи.
На пейката съм седнала, над мен – куп звезди...
И само от далечината – музика –
отглас от човешка суета,
нарушава тихото спокойствие,
нарушава на нощта мира.
А звездите гледат и намигат ми,
и зоват душата ми към тях да полети.
А тя желае го, стреми се от пристана –
материалното си тяло да се освободи...
И ето, успяла е и тръгва, но чува глас:
“Мамичко, къде си, аз те търся…?”
… пак остава пленница на този свят…
… остава пленница на две очи,
наивни и изпълнени с любов…
Да, оставам, оставам тук…
Но душата ми в съюз със мисълта е все на път,
е все на път.
© МД All rights reserved.
Знам,че можеш повече ! Пиши и изживявах думите- те са пъзелите,чрез които проектираме мечтите,мъките, желанията си и, разбира се- душите си. Поздрави!