Все повече...
Все повече мечтая да ме няма.
Да се загубя във води, безотговорни,
в които няма как да се надявам,
на помощ от спасителните кораби.
Все повече приличам на безсмислие,
на нужда, овдовяла от желание,
на глупава симпатия, измислена,
и твърде, нелогично оправдание...
Все повече боля, а не ранявам.
Превърнал съм се в призрачно спокойствие.
В очите ми, дъжда не съжалява.
Вали инатът на потъпкано достойнство...
Все повече потъвам. Нямам бряг.
Почти съм видим. Иначе ме няма.
Сред тази безлюбовна суета,
удавникът, слепеца ще спасява...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов All rights reserved.
... за да изплуваш, трябва да потънеш..като едно люшкане на вълните на безсмислието. Хубаво!
