Всички си отиват от мене,

остават само студа и дъжда.
Толкова много сивота,
душата чак да простене,
зарита, убита в калта!

И мисля си:

Близки от живота ни си отиват,
не можеш да ги спреш.
Малко по малко ни убиват,
угасва свещ след свещ.

Но какво става?
Боже, това е чудо!
както дъжда ме биеше лудо,
така изведнъж той се на сняг преобрази.

И големите брези
снегът избели!
И локвата тъмносиня!
Ще измие тогава и самотата
и краката ми от житейската тиня.