Вторник, следобед,

денят така се стече,

че не получих oбед.

Доналд на помощ се притече.

Пръв път ми е, ами сега!?

Какво пък толкова,

не е голяма беда

у Доналд да положа глава.

Мръсно, занемарено,

задушно, изпотено,

пържено, солено,

лепкаво и загорено.

Шум, гъста жега,

за душата ме стяга.

Деца - реват,

клиенти - вонят.

Изнемогвам, но чакам.

Примирах от глад.

Вече не, сдадох курса

от прекомерната смрад.

Сервират ми, или дори,

по-точно е да кажа –

сервирам си.

Чиния, а в нея се мъгли нещо,

неугледно, неопределено,

но oпределено нередно изглеждащо.

- Помощ, кажете, каква е таз шега,

  аз си бях поръчала храна.

Погледът блед, гласът преварен:

- Поръчахте си Дабъл Мак Чикън.

- Да, Чикън, но несдъвкан!

Почти изкрясках аз, като в лош сън.

Тялото се отпусна, рамене повдигна.

А аз в чинията картонена опулих се

и стомахът ми стократно се повдигна,

докато към изхода панически избутвах се.

Вън, мисълта ми трескаво тече.

Изведнъж прозирам идеята

на известното «Никога повече»!

И се изнизвам бързо по алеята.

Псувах цяла вечер, на корем,

роних сълзи гладни, на обем.

И си казах, че  има някакъв проблем

С този, който у Доналд стъпва всеки ден.

***

Поредна седмица,

пак е вторник, но по обед.

Аз, в любимото си заведение,

културно пазя поведение.

А вътре слънцето пак напича,

моят ред идва и бавно изричам:

- Моля, един Дабъл Мак Чикън.

И лигите ми потичат...

***

- Защо ли?

Защото ужасът привлича.