Нощта обгръща ме със своя плащ,
усмихва се и в смях залива ме.
От Ада не излязох ни веднъж,
а знаех, че от Рая съм повикана.
Знам - пак ще пламне огънят, присъщ
на слънчевата моя същност.
И пламъкът ще бъде все един и същ,
очите пак ще заблестят.
Измислях те, по-черна от преди
и ставах безропотна сянка.
Дано само зрънце вяра покълни -
да стана цвете с хубава премяна.
© Мариола Томова All rights reserved.
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
