Вяра
Нощта обгръща ме със своя плащ,
усмихва се и в смях залива ме.
От Ада не излязох ни веднъж,
а знаех, че от Рая съм повикана.
Знам - пак ще пламне огънят, присъщ
на слънчевата моя същност.
И пламъкът ще бъде все един и същ,
очите пак ще заблестят.
Измислях те, по-черна от преди
и ставах безропотна сянка.
Дано само зрънце вяра покълни -
да стана цвете с хубава премяна.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мариола Томова Todos los derechos reservados
