Где си, ветре,
дето щеше 
за колана си да ме вържеш;
да ме влачиш
по сипеи и голо върше;
дето сочеше с пръст
подзвездните куполи;
обеща да ме носиш натам,
щом застискат обувките;
да приспиваш с вой
самотата ми; с тътени
да поливаш с дъжд 
на душата ми тръните,
с напоените,
най-косматите облаци,
да поникнат в мен 
най-забравени пролети;
да ми сочиш път
преко горски усои
да ме будиш, 
щом пристигнем там горе,
а мъглата 
над менe си спусне шамията?

Ветре, ветре,
май и ти се оказа от тия
дето само духат
и  в гърдите се бият!