Вятърна мелница
Спирам смерчове във тихите ми мелници,
засипани със прах и гаснещи в забвение...
Ветрено разюздвам куците безделници,
стърчащи във очакване на сляпо провидение...
Прокуждам надалече закърнели чувства,
затъкнали по гърлото на паяжинна дрямка,
сковала във прегръдка давеща импулса,
тежко залинял под мелничната сянка...
Вятърът се гърчи, кацнал с вик на перките,
с всеки оборот, трошейки му крилата...
Всмукват го без дъх, осакатели липсите,
безръко преродени зад гърба на тишината...
Прокървява почвата под ветрените длани,
напукани в отдаденост и саможертвен плен.
В безсилие се вият съскащите рани,
непосилни да възмогнат преходната тлен.
Не умира вятърът, изгубен в тази мелница,
оставя сам косите си и мощния гръбнак...
Развързва се и хуква да дири друга скитница
затихнала в очакване на вятъра - чудак...
Събуждат се от ленност посоките във мен,
просмукани със дъхавия ветрен плод...
И поривът, до днес студувайки оголен,
преражда се в свободен, птичи небосвод...
...
© Деси Инджева All rights reserved.
Понякога всеки има нужда от точно определени напътствия!