Въжеиграчка
Краката й - пружини в маратонки,
ръцете й - зародишни криле,
очите са балансово реле,
отчитат всеки трепет на въжето,
огънато под тялото. - И ето я
преобразена в лекоходна шампионка.
Пристъпва бавно - всяка стъпка струва
усилие за цял един отбор,
челото - сбръщено, напрегнат взор,
залита - връща се - и продължава
по тънката си струнена жарава
и най-накрая стига, тържествуваща.
Защо се мъчиш, въжеходна птицо?
Защо трептиш на педя над пръстта?
Не се ли притесняваш, че властта
на земното притегляне ще срине
безумния ти порив да се вдигнеш
в екстаза на въздушна ръченица?
Не питай, казва, няма да престана.
Такава съм си, имам навик стар
да търся свой въздушен тротоар,
поне за миг различна да се чувствам
и, сричайки на птиците изкуството,
да помня, че за полет съм призвана.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
Благодаря ви много, ама много! Че ми позволявате да сричам.
