Въжета
Вържи ме, ако искаш, с морски въжета
на пясъка, за онази скала.
Ако искаш, вържи ме през девет морета,
а ако искаш - още тук и сега.
Ако искаш, вържи ме с прозрачни дантели,
ако искаш - с вълшебни слова.
Ако щеш, ме кълни, да те мътните взели!
Ако щеш, заключи ме и изхвърляй ключа!
Ако щеш, изтезавай ме с двеста камшика!
Удари на челото ми черен печат,
залепи ми устата, завържи ми езика!
Превърни, ако искаш, живота ми в ад!
Завържи ме, ако искаш, със сребърна нишка
от лунен прах или бледа роса.
Ако искаш, изчакай да полудея самичка.
Аз и без туй обичам да бъда сама.
Ще си чопля остарелите рани,
ще разплитам въже след въже.
Ей тъй. От скука. Но тръгна ли рано
с разцъфнали устни и свободно сърце,
ветровете ще яхна и ще се измия
с най-светлия пролетен дъжд.
Всички въжета от мен ще изтрия.
До последното! Просто така. Изведнъж.
Затова най-накрая ще те предизвикам
да ми върнеш всички небета.
Да остана със теб аз сама ще поискам.
И тогава вържи ме! С любовни въжета!
© Миглена Цветкова All rights reserved.
