Външност и същност (риторична поема)

                              ВЪНШНОСТ И СЪЩНОСТ

                                 (РИТОРИЧНА ПОЕМА)

Избухва пищна пролетна заря

от глъч, зеленина и аромати;

в кордон от китки,

в знойна мараня

каручка прашна

мудно лято клати;

посред ръждивото ателие

на есента

се багрят тъжни лùсти,

а зимата приижда

с бял кортеж –

студена,

горда,

аристократична...

Поглъщам тоя кръговрат с очи,

фасадата на времето докосвам –

но вътре в мен се мята и бучи

кълбо от неразнищени въпроси:

Закътва ли Природата душа

вдън тоя педантичен ред

железен;

сетивна ли е,

радост и печал

понякога дали не я обземат?

До корена на всеки земен ден,

до  неговото важно основание,

мотив, причина,

смисъл, аргумент –

достига ли  човешкото съзнание?

Началото и края си кога,

къде и как чертае в нас животът,

и ребусът на земните дела

детерминира ли се в друга Зона?

Как можем да проникнем в същността 

на Битието

и предвùдим пътя

неведом

на ранимите сърца

в часа на непосилните събития?

Възможно ли е

с ум ограничен

да хванем нишката

и спрем Бедата;

да разглобим,

развинтим

и прозрем

зъбчатата машина на Съдбата?

Коварството на кой задънен бяс

ни проектира помислите низки;

в какъв потаен и злокобен час

се раждат в нас кроежите нечисти?

На страстите за буйния кипеж

изведена ли е химична формула;

и има ли закон с научна тежест,

предвиждащ

дял на чувства

и на спомени?

Матрици ли  вградени са във нас,

в които врят емоции бълбукащи –

и ражда се картина, песен, танц,

поема

или симетрични звуци?

За нас ли раболепно се въртят

в спиралата си пролет, лято, есен

и зима;

или пясъчни зрънца

сме ние сред вселенската пустиня?

Дали да не оставим мъдростта

и тежките анализи

на Бога

и просто да попием красота

от щедрата палитра на Природата?

Потънали сред тоя колорит,

сред звуци и ухания вълшебни,

в блажен неотразимо-светъл миг

ще вкусим ли духовната победа?