Върви си, времето лекува...
Обичах те, признавам си тъй силно,
че изгубих се в своята любов,
живота си продавах за минутата,
прекарана в твоята ръка.
Отиде си, виних се и проклинах,
но времето ми рече с бурен смях:
„Недей плачи, не си виновен,
че обичта ти тя не оцени."
Това направи ме тъй силен,
стопи омразата за в час,
простих ти, даже те забравих
и прага аз на друга завещах.
****
Ти връщаш се, с глава в земята,
сломена от милионите лъжи,
видя ли, че боли? Не вярваше като ти казвах...
Усети ли коварството в двойниците ти?
Обичаш ме?! Сега ли чак научи?
Глупачка си!? Не моля те, не си.
Ти много хубаво направи,
отвори само моите очи.
Сега, ще ти призная, че рани ме,
но ТЯ спаси ме с топлина,
която с теб така и не получих,
сега те моля само за едно...
Върви си, времето лекува.
© Иван Русланов All rights reserved.
