Въздишка тиха
Не бях платима. Даже - без идея.
Все тръгвах, но до никъде не стигах.
Не бях жена, а просто – идеала
до неотдавна, но сега в съня останах.
Не съм различна, и дори презряна.
Във спомена за сенките – мечтая.
Сама дойдох, сама ще си отида,
простима, и донякъде виновна.
Не съм сияние, по-скоро отпечатък
от слънчеви лъчи - петно върху луната,
планинско ехо, огласило тишината,
до тебе – малка каменна пътека.
До гарата последна имам малко време.
В последния вагон ще седна, да не преча.
Премръзнала и малко побеляла,
дали ще доживея пролетта, не зная...
Не ме повика, но ще мина
през твоя сън – като перце от птица.
И като миг от спомени, вместо молитва –
до после само – със въздишка тиха...
© Нели All rights reserved.
