Възлизане към същността
Все още бродят сенки на жени
в живота ми - превзети и капризни.
Не може някой да ги обвини,
че не преплакват белите ми ризи.
Насън или наяве, в плен тръпчив,
до кост ме покоряват мълчаливо,
но щом избухне пролетният взрив
на вишните, внезапно си отиват.
След тях се вмъква винаги една
жена с притулен чар, със поглед хрисим,
и свлича нишки сребърна слана
от моето сърце. И го разлиства...
... навярно в крехка клончица салкъм,
с която Бог преписва свойте притчи.
Тя идва нощем и възлиза към
самотната ми същност. И я срича.
Но кипне ли в мен свъсено море,
тя дълго думица не ще продума.
В неясен час ръката ми ще спре,
посегна ли случайно към куршума...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
