Ъъъ... моля!?
Задъних се от всякакви емоции
и празни мисли плъзнаха в ума ми.
Безсмислени въпроси заподскачаха
край бездната, в която се продъних.
Претъпкан съм със празнотата плашеща,
прогонваща от мозъка съня ми.
Часовник нетиктакащ чака удара
на раздразнението, спящо във дланта ми.
“Поспри!!! Какво се случи?” -
някой би попитал разтревожен.
„Нищо...” – бих отвърнал, но мълча си...
защото отговорът би бил невъзможен.
Листата капеха безмълвни -
тъй както капеха преди година.
Не можех да се върна аз във себе си,
защото просто нямах смелост да замина...
Така се мъчих да избягвам многоточия –
недоизказани, добре познати фрази.
По подразбиране отбягвах и безочия,
но те ме атакуват на талази.
„Какво да правя?” – спря да ме вълнува.
„Какво ще кажат?” – пък използвах за подметка.
Аз нямам календарче, във което
да слагам върху всеки ден отметка...
Хем съм тук – хем ме няма!
Уж съм сам, а всъщност сме двама!
Тая глупост май не съм я още писал.
За съжаление, драги, животът няма смисъл...
© Георги Димов All rights reserved.
