За Душата
Вървя и все вървя по своя път самичка,
пейзажи в мен носталгия просмукват.
Запях и чувствах с волността на птичка,
но питах се тревожно - защо е скучно.
В голяма къща съм стопанка малка,
навън пазач - добросърдечно куче,
навсякъде е светло - няма сянка,
градина райска - хубаво, че ми се случи.
Но питам се защо, защо ли ми е тъжно,
от тази бляскавост и виртуозност.
Е, да, пристрастна българка съм всъщност,
която търси душата своя - не помпозност.
Дано да се превърна в самодива,
която пътищата ми скъсява като скитам,
по-бързо да прегърна Родината си свидна,
там моята душа ме чака и нищо няма да я питам.
© Мариола Томова All rights reserved.
