За истината
Аз търся вечно истината своя,
а тя битувала ведно със мене.
Проскърцва в студ, възкликва в зноя,
като идалго истински във мен живее
и шепне ми, в забрава да не се рея,
да чезна без следа и блясък.
С фантазия, не, няма да се сгрея,
луна - ще се усмихва в бяло.
Тя, с толкова любов призвана,
е дирижирала, навярно тайно,
нас, хората - с божествена осанна,
да бъдем виртуозни оркестранти,
да бродим като нощни птици -
завърнали се клети в някой ден,
да вкусим грозде от лозници,
да търсим чезнещ вид, битуващ в теб и мен.
© Мариола Томова All rights reserved.
