За моята душа се помолѝ
Провисналите панти ще запеят,
ще трепне сепнат дворът — "Идва тя!
Бръшлян душѝ ме, нямам аз за нея
от майчините, пъстрите цветя."
А в къщата, отдавна ослепяла,
ще мръдне вятър старото перде.
— Ще дойда, мамо! – плаках на раздяла.
Къде са палачинките? Къде?
Разсъхнатата пейчица на двора,
отдавна онемялата чешма,
един през друг врабците говорят:
— "Добре дошла най-сетне у дома"!
На дюлята виси като обесен
стар детски спомен – люлката е там,
капчукът ми припомня свойта песен,
все още си я спомням и я знам.
Сред бурени в лехата подивяла
се гуши цвят – от мама засаден...
Отново у дома съм и съм цяла
хлапето плаче гòрко вътре в мен.
Седни до мене, ветре, край чимшира,
попей с капчука, който ромолѝ
за детството, което не умира,
за моята душа се помолѝ.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
