За моята душа се помолѝ
Провисналите панти ще запеят,
ще трепне сепнат дворът — "Идва тя!
Бръшлян душѝ ме, нямам аз за нея
от майчините, пъстрите цветя."
А в къщата, отдавна ослепяла,
ще мръдне вятър старото перде.
— Ще дойда, мамо! – плаках на раздяла.
Къде са палачинките? Къде?
Разсъхнатата пейчица на двора,
отдавна онемялата чешма,
един през друг врабците говорят:
— "Добре дошла най-сетне у дома"!
На дюлята виси като обесен
стар детски спомен – люлката е там,
капчукът ми припомня свойта песен,
все още си я спомням и я знам.
Сред бурени в лехата подивяла
се гуши цвят – от мама засаден...
Отново у дома съм и съм цяла
хлапето плаче гòрко вътре в мен.
Седни до мене, ветре, край чимшира,
попей с капчука, който ромолѝ
за детството, което не умира,
за моята душа се помолѝ.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Приседнах, послушах, съпреживях...
-
Благодаря ви, приятели!
-
Когато загуби близък, тогава човек разбира колко е голяма болката. При всеки удобен случай трябва да се срещаме с нашите близки, за да не съжаляваме, когато някой от тях си отиде от тзи свят, че не сме успели да му кажем колко много го обичаме! Върнаме години назад, Наде! Поздрав за написаното!
-
Силно, много силно, Наде! Докосна ми душата!
-
Когато се завръщаме към бащината къща и към спомените, душата плаче и "хлапето плаче гòрко вътре в мен." Силни чувства, прекрасна образност! Адмирации за този стих, Наде!
-
Разчувства ме, Наде! Прегръщам те и моля Бог да те закриля!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
