За небетата и къде им е мястото
„Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб.“
Фридрих Ницше
Последната от всичките ми бездни
подпря клепача на окото с рамо.
Оттам потече синьото. Изчезна.
Изсъхнаха очите ми. На камък.
Но бях звезда и звездната ми същност
върху земята лъч опря, не длани.
Полека, слепешком си вдигнах къща –
върху пръстта надрасках очертание.
И вперих в него светлина от камък,
на мястото на който кръв туптеше.
Минаваха години, хора. Само
небе не мина. Но аз знаех – беше
небе небето, щом звезда си има.
Докрая вярвах - то ще ме намери,
тъй както аз намерих кръг и климат
и сея взор години в него, ери.
Небето ми... Небето. Ето? Ето!
От взирането камъкът се спука
и синя стана къщата, където
звездата вярваше във него. Тука
последната от всичките ми бездни
се заоглежда в мен. Не я попитах
готова ли е в нея да прогледна.
Небе е там, където са звездите.
© Дарина Дечева All rights reserved.
