За нормалните
Усмирителни ризи две-три,
този свят ми надяна – присви ме,
из нормалното нейде се скри
лудостта. Без лице и без име.
И в килия стерилна стаен,
попрегърбен е делникът. Жива,
само нощем се връща при мен,
лудостта. Призори си отива.
Свикнах – лист до главата държа,
тя пристига и трескаво пише.
Всеки делник – дрогиран с лъжа,
или злоба е все по-излишен.
И навярно съм с ум изкуфял,
и намразвам за вечност петлите.
Всяка нощ, който с мен е летял,
той ще знае, че смисълът скрит е
сред сълзите добри на свещта
и стихът ми – пак злото прокудил,
че мечтаят за прости неща,
само денем кротуващи луди.
Ти, човеко, въвеждащ реда,
как ли спиш и сънуваш? Какво ли?
Луд поет пак върви по вода,
за нормалните нощем се моли...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
