За последен път
Оплаквам те за последен път.
В стъклото се удря тихо дъждът,
на локва се стича и бавно застива,
с изплакани бели кристали се слива.
И още във мен не заспива тъгата.
Открехната леко оставям вратата
и пантите скърцат, студът ме обгръща.
От мрака бездънен се никой не връща.
Отвивам леглото, но тебе те няма,
духът ти се рее и носи измама,
в сърцето ми нова надежда посява
и облака гони, луната изгрява.
Но няма да вярвам на твоята сянка,
върни се по-скоро към вечната дрямка.
Когато небето достигнеш – викни ме!
Ще чакам, ще чакам, ще чакам, вземи ме.
© Маргарита All rights reserved.
