За последно...
Добре съм, скъпи!
Всичко е простено,
а белезите всъщност са пощада.
Звукът от тишината е целебен.
Дъгата бавно слиза в листопада
и все едно дали ще те забравя,
походката ти крачи през септември,
а погледът през лявото ти рамо
е шепот на тъгата ти по мене.
Очите ти са спрели на предела,
вината им очакват да помилвам.
Възможно ли е с укор да разстрелям
мъжа, когото истински обичам!?
Мълча...
И свеждам всичките си чувства,
до ъгъла на пръстите ти в джоба.
Нали съм силна... Мога да си тръгна,
но духа вятър, а ръката ти е топла.
Ще повървим минута-две.
До светофара.
Всичко е простено,
а белезите всъщност са пощада.
Звукът от тишината е целебен.
Дъгата бавно слиза в листопада
и все едно дали ще те забравя,
походката ти крачи през септември,
а погледът през лявото ти рамо
е шепот на тъгата ти по мене.
Очите ти са спрели на предела,
вината им очакват да помилвам.
Възможно ли е с укор да разстрелям
мъжа, когото истински обичам!?
Мълча...
И свеждам всичките си чувства,
до ъгъла на пръстите ти в джоба.
Нали съм силна... Мога да си тръгна,
но духа вятър, а ръката ти е топла.
Ще повървим минута-две.
До светофара.
Поне за да ми кажеш за последно,
от себе си успя ли да избягаш,
преди да се превърнеш в моя белег...
© Бистра Малинова All rights reserved.
