Събуждам се с болка в сърцето,

усмивката я няма на лицето.

И него е обгърнала тъгата,

това причинява самотата...

Дори не знам кога започна това,

кога осъзнах, че съм сама...

Грубата форма и черният цвят

станаха част от моя свят.

Протягам ръка, за да срещна опора,

но не намирам никакви хора...

само сенки и призраци вдъхновени,

от ума ми обсебен сътворени...

Толкова много търсещи лица,

толкова много блуждаещи сърца,

но нито едно не гледа мен,

нито едно не търси мен...

Толкова време безнадеждно копнея,

толкова време безцелно живея

с една мисъл в главата,

с една дума на устата...

„Обичам!” искам да кажа,

но не на миража,

който, в безумие сътворен,

е станал неразделна част от мен.

И отново сама затварям очи,

и отново сама роня черни сълзи,

защото за самота съм сътворена

и от самота съм обградена...