Седя на балкона на моята стая,

вятърът свири красиви куплети.

Как слънцето само блести и огрява

пасажи от моите минали и топли моменти.

И в миг развълнуван си спомням за всички,

приятели,

дружки

и красиви съученички.

И бала си спомням,

и дългите нощи,

купоните бесни,

игрите разкошни.

И спомням си имах планове живи,

мечти тъй реални

и постижими.

Мечтах да обичам и да бъда обичан

и надежда таях аз да бъда различен,

известен,

красив,

богат

и отличен.

И седя на балкона на моята стая

и гледам навънка живота кипи.

В миг неусетно започнах пак да желая

да сбъдна моите детски, невинни мечти.

Аз мога да стана известен си казах,

например актьор, а защо не и спортист.

Или в театър на сцена красив ще сияя,

или в зала ще трупам победи в актив.

Ах колко красиво ми стана,

ах как замечтах се безспир

И ето казавам си: - Аз мога, искам, желая!

- Ще сбъдна моите детски мечти!

Но тогаз от сумрака на моята стая,

изпод пердето от бежов стаен,

силует на родител разплакан

дръпна железния стол из под мен.

И прошепна ми тихо в ухото

с глас нежен и леко смутен:

- Мечтай си, дете мое мило,

надеждата твоя не ще избяга дори и от мен.

За всички онези невидими, но съществуващи в сумрака на своите стаи. Аз знам че сте там!!!