За времето в мен
Небето си раздрах от дъждове
и слънцето в илика му тропосах.
Над мене виснала е дреб, а не небе,
ненужна дреб върху гърба на просяк.
Морето ми пресъхна без сълзи,
сега солен е само споменът за лято.
И само в опакото на очите ми личи
И всеки ден е постен и оскъден,
от студ премръзнал – хилаво врабче.
И в нощите за миг не ми се сбъдна
насън да се яви и къс небе.
И някак си привикнах с януари,
дори тъгата си с усмивка нося.
Небето ли?
О, то е в мен. И не забравя,
че слънцето на две-на три тропосах.
© Даниела All rights reserved.
