За завистта...
Разкъсваха плътта ми думи злобни,
разпръсваха душата на парчета.
И тегнеха у мене като някаква прокоба -
дори смъртта така не би била удобна -
по-скоро - някаква изгода.
Разкъсваха плътта ми, режеха я къс по къс -
дори не чувствах болка отначало.
Но после всичко в мене като земетръс
дойде внезапно с леден порив.
Пречупваха се в мене мостовете,
по-буйни ме заливаха реките им,
когато мислех, че с приятели добри живея,
но оказа се… не били вече същите.
Показваха рогите си наяве,
подавах ли си пръста, изяждаха ръката ми.
И често във съня се преобръщах,
и носех техните сплетни на свойте плещи.
Злобата и завистта… Това ли е по същество живота ни?
Примамвана, залъгвана, и после?
Наритвана, без право на въпроси…
И тръгвах без посока, боса…
Събираха се често в мене ветровете бурни,
и ураган помиташе пореден покрив,
но той нали е без значение?!
Щом като похлупак ще го използвам.
Редяха се тъй дните ми,
изнизаха се низ години -
сега единствено у мене порив са
върхове планински, недостижими (за околните)…
За мене лесно е - затваряйки очите си,
аз се понасям, там, във висините,
и недовкусила докрай горчилката,
поне за част от времето изгубено,
достигах целите - непостижими (за околните)…
18 декември 2007
NG/nnn
© Нели All rights reserved.
