Забравени и заровени
I.
Дните минават...
Дните тъгуват...
Спомените възкръсват...
Спомените изчезват...
Животът преминава, всичко се променя.
Колелото се завърта и ние сме начело,
но какво да правя? Сълзи роня.
Всичко се изплъзва и има ново начало.
Дните минават и спомените възкръсват...
Дните тъгуват и спомените изчезват...
Всичко е ясно! Ние сме хора.
Да не сме специални?
Ходим,
спим,
пеем,
ядем,
дишаме,
говорим,
спим,
мислим,
търсим,
създаваме,
разрушаваме,
вярваме,
но какво? Да не би да живеем?
II.
Правим спомени и снимки.
Създаваме мигове незабравими.
Щастието ни обзема и го закичваме в рамки,
правим ги предмети, зарастващи рани.
Забравяме, че живота е прост!
Животът е логичен!
Снимките са хората, които ще възкръснат
в момента мрачен.
Половината забравени...
Пък те ни направиха хора!
Ох, тез стихове са тъй сложни и трудни!
И аз не знам какво да правя!
Душата ми плаче и минава
по потоци,
по седенки,
из красоти,
воденици,
планини,
но това да не би да помага!
Таз рана люта, отворена от предателства и злоба
ни убива и злокобно минава
по човечността, оставена ни от човешката рода!
III.
И в тъй тез последни редове
споделям, моля се,
под мелодия дръзка,
а цигулката бавно облекчение пуска!
О, приятели забравете!
Спомените лоши на грехове и поквари,
нека ги счупим и преглътнем, горете, горете,
но не пак да сме приятели!
© Гео Милев All rights reserved.
The work is a contestant:
