Забравил си ме...
Лято е, горещо от желания. Трепти.
Разлята в привидения е маранята,
но с твоя глас отвътре ми шепти
за купища вълшебни случвания.
Притварям си очите, как блести
илюзията, че била съм твоя.
Забравил си за моите звезди,
които във очите си за теб лелея.
Забравил си за моята любов.
Надвила е забравата сърцето.
Във мислите ти моят зов
не еква със вълшебство красиво.
И вече няма я в душата ти
онази сила необятна от желания.
Размиха се картините от цветни
палитри на сънувани видения.
Валя нестихващ дъжд от безутешия
по улеите тайни на сърцето,
потоп от сринати мечтания
забули от тъга със креп лицето.
И сякаш есен е, а лятото наднича
през жарки стъпки от сбогувания.
Отвътре все ми нагорчава
и парещо задавя от съмнения...
Забравя се обида, гняв, вина,
но как любов такава се забравя...
Невинна жертва ли е любовта,
когато мислите ти вече не изгаря.
Така е по-добре за теб, да не боли.
Не бих изтраяла да сещам твоите сълзи.
За всичко ти простих и оневиних
на дъждовете бурите поройни...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
