Зачената с шепот
Отново... срещу себе си стоя,
звездите във очите пак поглеждам,
покръстено... премрежено встрани,
цветята във душата си подреждам.
От Слънцето... лъчи открадвам
и забраненото превръщам във искра,
посипвам прах, нашепвам и премазвам
във себе си... родената вина.
Във вихъра... на твоята промяна...
сънувана съм в будните ти нощи,
покривана... с дантела, изтъкана
от мъжките ти тайни парадокси.
И гледам в теб... очите си затварям,
по пясъци... вървя смалена,
дълбоко в дълбините прекроявам
заблудата... че любовта е неродена.
Камбанен звън... във нощ пролята
се стича и облива ръбовете остри,
порязвам те до кърваво с въпроси
и шепнеш тихо: "Още... още!".
© Силвия All rights reserved.
