Зад нас е мъртвото море... и ние нищо не дължим...
Студено е на столичната гара.
Треперя. Губя от топлината на купето.
Светът трепери... и сънят в очите...
На студ мирише и на първата цигара.
Утро е. Далеч, преди съня, остана Варна.
Столичното утро и зад гърба морето...
... споменът, топлината ти остава...
... сънена във мен се ти протягаш...
Прозявам се, а срещу ми хора...
... странни са и много шумни.
Много шум на столичната гара -
шумът на утро, на влакове, нозе и коловози.
И аз съм странен, като сън в очите им,
успал се след първия будилник.
Странни са гаровите сутрешни метаморфози.
Вчера, с теб, погребахме небесния светилник
в метално-сивото, в студеното море.
И ето го, сега - студен възкръсва -
гол над хорското море. Къде ли е
сега сакатият - просеше по списък:
за инсулин, за хляб, за влака... за море?
Не! Морето не! Та щеше ли да проси?!
Гледах го и вътре писък разкъса ме на две.
- Повръща ми се! - аз ти казах,
а ти замислено отвърна - Лъже! - но даде му пари...
Аз бих избрал метално-сивите вълни,
огряни от корабните тъжни светлини...
... но не просия!
Защо орисан съм със чужда орисия?!
Ронеха се пуканки под пейката,
като малки, топли, дъхави звезди.
Скоро ще изстинат като пръстите студени,
като въздуха и като просешки очи.
Скромна бе на слънцето жалейката -
двама с теб и до нас старицата,
мъжът без възраст и невръстното дете.
Малка свита. Нощта от студ се свила.
И музикантът в морската градина
броеше нещо, някакви пари, под беззвездното небе,
подхвърлени, подадени, оставени от хора -
хора някакви, в една градина,
на ръба на мъртвото море.
- Я, кучето му пее, седнало в количка! -
ахват закъснели минувачи.
Но трима, с теб и със морето знаем -
кучето не пее, мъничкото черно куче вие...
Пияният и той го знае,
но една псувня позволява му да продължи,
пиян така, нататък да се влачи...
Кому пияният, какво сакатият дължи?...
Със теб вървим. Над нас, под облаци луна лежи.
Зад нас е мъртвото море... и ние нищо не дължим...
Треперя. Губя от топлината на купето.
Светът трепери... и сънят в очите...
На студ мирише и на първата цигара.
Утро е. Далеч, преди съня, остана Варна.
Столичното утро и зад гърба морето...
... споменът, топлината ти остава...
... сънена във мен се ти протягаш...
Прозявам се, а срещу ми хора...
... странни са и много шумни.
Много шум на столичната гара -
шумът на утро, на влакове, нозе и коловози.
И аз съм странен, като сън в очите им,
успал се след първия будилник.
Странни са гаровите сутрешни метаморфози.
Вчера, с теб, погребахме небесния светилник
в метално-сивото, в студеното море.
И ето го, сега - студен възкръсва -
гол над хорското море. Къде ли е
сега сакатият - просеше по списък:
за инсулин, за хляб, за влака... за море?
Не! Морето не! Та щеше ли да проси?!
Гледах го и вътре писък разкъса ме на две.
- Повръща ми се! - аз ти казах,
а ти замислено отвърна - Лъже! - но даде му пари...
Аз бих избрал метално-сивите вълни,
огряни от корабните тъжни светлини...
... но не просия!
Защо орисан съм със чужда орисия?!
Ронеха се пуканки под пейката,
като малки, топли, дъхави звезди.
Скоро ще изстинат като пръстите студени,
като въздуха и като просешки очи.
Скромна бе на слънцето жалейката -
двама с теб и до нас старицата,
мъжът без възраст и невръстното дете.
Малка свита. Нощта от студ се свила.
И музикантът в морската градина
броеше нещо, някакви пари, под беззвездното небе,
подхвърлени, подадени, оставени от хора -
хора някакви, в една градина,
на ръба на мъртвото море.
- Я, кучето му пее, седнало в количка! -
ахват закъснели минувачи.
Но трима, с теб и със морето знаем -
кучето не пее, мъничкото черно куче вие...
Пияният и той го знае,
но една псувня позволява му да продължи,
пиян така, нататък да се влачи...
Кому пияният, какво сакатият дължи?...
Със теб вървим. Над нас, под облаци луна лежи.
Зад нас е мъртвото море... и ние нищо не дължим...
© Димитър Ганчев All rights reserved.
