Зад залеза
Аз слънце изпращам в простора прозрачен
към залез вечерен в морето червено,
с очи натъжени и с поглед вторачен,
със част от сърцето във мъка кървено.
С тъга осъзнавам: добре ми е бùло,
че слънце ме гряло в уста на зората
и в мене предчувствие вече се свило,
че идва студено от пустош в гората.
Сега се разделям със слънцето бяло
и то си потъва в залеза морен.
И тъй си отива живота нацяло
на времето вече във края покорен.
Зад залеза виждам на вишка червена
как времето спира във кърпите черни.
А слънцето слиза с нарязана вена
от острите нишки на облаци скверни.
© Никола Апостолов All rights reserved.
