Задушница
На баща ми
Шеметно ми е, полу-нетрезво.
Прогоних през прозореца съня.
Вали отново и тъга навява.
Отварям тежката врата
и влажна глътка въздух
безцеремонно ме
спасява...
Ромоли! Студено е и тъмно.
Дано отнякъде пристигнеш.
Не знам къде е „някъде”, но тръгвай.
Докато е тъмно да ме видиш.
Когато светло стане - ще е късно...
Ръката ми почти изтръпва,
за да държи открехната вратата.
Не бързам,
но и нямам време - съмва.
Студено е,
а исках да ме помниш.
Очаквах те във друго измерение.
Докосна ме, това ме върна!
Сбогом!
Д. В.
05-03-2016 г.
© Десислава Вълова All rights reserved.
