Часовник тиктака с остарели стрелки,

времето измерва на посивелите ми коси.

Часовете минават безспирно, неспирно.

Питат време остана ли, има ли дни?

Поглеждам назад и виждам сълзи,

усещам радостта, съкровените мечти.

Духове спокойни и дяволски мисли,

пътища безкрайни, но кръстопът ги дели.

Празнотата изпълва душа,

безцелно минават си дните.

Търкам очи, не долавям искри,

които да греят в мрачните дни .

Студено е вътре и няма топлина.

Ръцете си прокарвам в косата,

в отговор да намеря въпроса:

Ще дойде ли някога момента?

Има ли слънчеви дни на тази земя,

които да греят над моята душа?

Покой да намери, сладко да спи,

сгушена някъде в нечий мечти?