Заключено усещане
Кое тъй тихо в мрака тегне
и вплита в мислите ни нежни пръсти?
Беззвучно стъпва,
а следите -
потъват меко нейде в нас.
Преглъщаме издишаните тръпки
и вдишали отново се стараем
да трае дълго този миг.
Какво напипваме с въздишки
сред облака на нашия копнеж?
Без тежест нещо ни притиска,
прокрадва се с привкус познат,
сподавен стон от нас изтисква
подобен на игрив екстаз.
Сънуваме,
но без да спим,
унесено-отнесени в безкрай.
Обгърнати от сладък дим
летим натам, летим насам.
Къде сме?
Има ли посока?
Чертаем с поглед своя блян.
И гъгне нещо топло, диво,
препъва ни с безмълвност,
без спомен от унилост,
разцъфва,
после ни боде.
А вятър от безформие ни плиска.
И сбутали се в допир общ
прокарваме през устните усмивка.
Безкрайно е.
Не мигваме...
Очите ни попиват всеки следващ взор.
Кое безвремие се срина
и ни стовари своя звън?
Не избледнявай с дневните вихрушки!
Пленявай ме
и стопляй ме!
защото ще изчезнем...
