Една илюзия безшумно се прокрадна.
В сърцето пропълзя и сви се на кълбо.
Така красива бе!... Изпълваше го с радост.
Изглеждаше почти… Почти като любов!
А разумът напразно удряше камбани.
То сякаш оглуша!... Обличаше я в стих.
Откъсваше от себе си, за да я храни
и непростимото дори да ѝ прости!...
Но времето върти вретеното на дните…
Очаква търпеливо от Твореца знак.
Защото истината винаги долита!
И неизбежно след нощта се съмва пак!... ...