Заливът
Обичам те, обичаш ме и ти,
а толкова е трудно да признаеш!
Душата ти към моята лети
и ти го знаеш, да, и ти го знаеш...
Пристанище съм временно за теб.
Приемам с радост всяка твоя котва.
Опазвам те от вятъра свиреп
и после пак платна и пак самотен...
Нагазваш тихо с острия си кил.
Спокойна си от бури и страдания,
а аз с вълните нежни съм обвил
и твоето и моето желание...
Заситена, поемаш пак на път.
Излъчваш гордост, топлина и пламък.
За сбогом, с мъка, маха ти брегът
и рони не сълза, а просто камък...
На дъното са впивали зъби
и леки, пък и тежки котви.
Оставяли са своите следи,
а после - хайде, сбогом, платноходки!
Отново си опънала платна
и търсиш своя принц и своя замък,
а там, дълбоко, в моята вода
ме мачка тежестта на оня камък...
© Красимир Дяков All rights reserved.
