Зарекох те
Вървях към теб,
а ти мълчеше,
изгарях тихо - без сълзи,
а ти мълчеше,
стопих се в собствената си тъга,
разхвърлях болката си вечна,
а ти мълчеше -
докога?
Повиках те в нощта си,
а ти спеше,
загърнах те с безбрежната си обич -
да те топли,
а ти спеше...
Очите ми не могат да заспят,
очите ми като бездомни птици все кръжат
и не долитат,
понеже нямат си гнезда.
Зарекох те да бъдеш сам като луната-
да боли,
зарекох те и глас да нямаш,
за да молиш -
замълчи!
Зарекох те да нямаш дом и да се скиташ -
да вали
и все да е студено във душата ти лъжовна,
и сълзи да не можеш да редиш -
очите ти два кладенеца сухи
да бъдат като мен изпепелени...
Тогава ще съм отмъстена.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
