Зарекох те
Вървях към теб,
а ти мълчеше,
изгарях тихо - без сълзи,
а ти мълчеше,
стопих се в собствената си тъга,
разхвърлях болката си вечна,
а ти мълчеше -
докога?
Повиках те в нощта си,
а ти спеше,
загърнах те с безбрежната си обич -
да те топли,
а ти спеше...
Очите ми не могат да заспят,
очите ми като бездомни птици все кръжат
и не долитат,
понеже нямат си гнезда.
Зарекох те да бъдеш сам като луната-
да боли,
зарекох те и глас да нямаш,
за да молиш -
замълчи!
Зарекох те да нямаш дом и да се скиташ -
да вали
и все да е студено във душата ти лъжовна,
и сълзи да не можеш да редиш -
очите ти два кладенеца сухи
да бъдат като мен изпепелени...
Тогава ще съм отмъстена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Симеонова Всички права запазени
