Прочетох стих, който не търсех,

сякаш съдбата го изпрати за мен

и се замислих с насълзени очи -

думите искаха да ме открият.

Тези думи, които подтисках,

заровени дълбоко в сърцето,

сега се завръщаха и наказваха,

а разумът просто им се предаде.

И над бездната, зад която се криех,

се издигна мост от тези думи.

Унесена тръгнах, а стъпките само

нашепваха: Спомни си коя си!

Пречупена, не можех да се боря,

заливаха ме спомени и чувства,

връщах се обратно към началото,

от което толкова исках да избягам.

Защо зарових тези думи някога,

мислейки си, че ще  забравя?