Защо
на баща ми
Когато утрото на моя живот тръгна към залеза.
Отроних две бисерни сълзи за избелелите спомени.
Спомени, в които имаше красиви, но и грозни неща.
Спомени, които едва ли се различаваха с нещо от други.
Може би само с това, че всичко любимо беше със мен.
Заревото на залеза ставаше все по-яркочервено.
Краката ми стъпваха върху отминали чувства.
Вятърът все по-настойчиво заговори със мен,
а аз все по-уморено отпусках душа си в плен.
Прегърнах за последно мнимо реалното.
Припомних си загиналите кралства на моя стремеж.
Прекарах ръка по остаряващо бялото.
Преминаха отново дните по пътя пред мен.
И питам се, скован пред преградата,
ако животът бе толкова хубав, колкото казваха,
защо ви отнема от мен и ви изпраща в забравата.
© Йордан Малинов All rights reserved.
поздрави!
